Първо мото пътуване: България - Испания / Primero viaje en moto: Bulgaria - España

Малко предистория

    Имам желание да обиколя света; всеки, който ме познава, го знае, а по-близките знаят, че искам да го направя по всевъзможни начини. Моторът беше един от тях, но стоеше в по-далечно бъдеще, малко по-към средна възраст или след това — с две думи, като порасна, евентуално! По стечение на обстоятелствата реших да изкарам курс за "А" категория, а съдбата, нали знае по-добре от нас, кое и как, та още когато започнах курса и видях дядо Хондьо (бъдещият мотор), продаващ се от близък приятел, направо роднина. Та дали не му се обадих, за да погледна мотора; макар че още преди да съм отишъл, знаех, че това е моят мотор! Видях го, ей така, да не е без; и на първата минута си стиснахме ръцете! Моторът беше повече от това, което съм искал! Следващото стечение на обстоятелствата бе пътуването до Испания и липсата на самолетен билет за моите дати, а и в България идва зима; за какво ми е мотор там! Решението бе много бързо. Взех си книжката във вторник, в сряда взех мотора, в четвъртък и петък събрах екипировка и багаж, а в събота потеглих! Оттам нататък историята по-надолу ще даде повече яснота!

---------------------------------------------------------------------------------

Un poco de antecedentes

    Tengo el deseo de recorrer el mundo; todos los que me conocen lo saben, y los más cercanos saben que quiero hacerlo de todas las maneras posibles. La moto era una de ellas, pero estaba en un futuro más lejano, un poco más hacia la mediana edad o después, en pocas palabras, cuando creciera, ¡eventualmente! Por circunstancias, decidí hacer un curso para obtener la licencia de categoría 'A', y el destino, que sabe mejor que nosotros lo que es correcto y cómo, hizo que, justo cuando empecé el curso, vi al abuelo Honda (la futura moto) a la venta por un amigo cercano, casi un familiar. Así que, ¿por qué no le llamé para ver la moto? Aunque ya sabía, incluso antes de ir, que esa era mi moto. La vi, simplemente para que no fuera en vano; y en el primer minuto nos estrechamos la mano. ¡La moto era más de lo que había querido! La siguiente circunstancia fue el viaje a España y la falta de un billete de avión para mis fechas, además, en Bulgaria llega el invierno; ¡para qué me sirve una moto allí! La decisión fue muy rápida. Saqué mi licencia el martes, el miércoles recogí la moto, el jueves y el viernes recogí el equipo y el equipaje, y el sábado partí. A partir de ahí, la historia que sigue dará más claridad!

Ден 1 

Започнах деня със сутрешната аларма около 6 часа. Исках да се разсъня добре и да имам време да подготвя всичко спокойно за тръгване. Бях приготвил от вечерта дисагите с багажа, раницата с лаптопа и една раничка с храна, която да сложа в чантата на резервоара. Измих се, изпих един чай и започнах да обличам екипировката. Мисля, че като за толкова кратко време съм перфектно екипиран. Купих каската, якето и дисагите от Митко, както се казва, комплект с мотора. Станислав ми подари ботушите, даде ми колан за кръста, панталон, бъф, чанта за резервоара, една GoPro камера, ръкавици и още един бъф. Обличането на екипировката си отнема време. Успях да се занеса на един курс до гаража. За десет минути монтирах дисагите и сложих всичко по местата си. С леко потегляне на първа предавка излязох от гаража. Предстоеше приключение, но когато тръгвах нямах идея какво ме очаква.

    Имахме уговорка с Оги да се видим в 9:00 ч. на ОМВ Бъкстон. Минах през брат ми за малко, и в 8:59 ч. спрях на ОМВ да заредя. Оги още го нямаше; бяха само двама негови приятели, с които щяхме да пътуваме заедно. В интерес на истината, той беше под въпрос дали ще дойде или не. За щастие, дойде. Пихме по кафе и задружно потеглихме. В началото карах зад Иван малко, но той караше супер бързо и не исках да го гоня. Около Владая останахме аз и Оги назад. Като млад шофьор карах предпазливо. Качихме се на магистралата и лека-полека опитвах да ускорявам. В един момент с Оги поддържахме около 130-140 км/ч, което за мен си беше малко бързо, но не исках да го бавя, а и исках да видя как се държа аз, как се държи моторът.

    За щастие, всичко беше наред, до момента, в който Оги се изравни с мен и ми направи знак бързо да спирам в аварийната. Нямах идея защо. Спрях, и в този момент видях, че моторът гори. Веднага започнах да удрям огъня с ръце. Оги донесе малко вода, а аз в бързината извадих чай, понеже нямах вода, но успяхме да го загасим бързо. Оказа се, че термо лентата която сложих на ауспуха, не е помогнала и от горещината се е запалила дисагата. Част от багажа ми изгоря – един панталон, подаръците за децата, една тениска, кантарчето за кафе, може и още нещо, ама не се сещам. Другата дисага я вързахме на седалката зад мен, а останалия багаж събрах в куфара отзад. За щастие, успях.

    После продължихме със същото темпо. Бях се шашнал малко, всъщност май повече от малко, защото и без това цялото пътуване ме притесняваше. На ОМВ преди границата спряхме да заредим. Момчетата трябваше да ни чакат, но ги нямаше. Заредихме и продължихме. На границата имаше около 10-20 коли пред нас. Решихме да ги чакаме; не бързахме за никъде, така че си поприказвахме. За 15-20 минути минахме. Преминах първата граница с мотор. Дали държавна, дали лична – това тепърва ще разберем.

    След границата карахме по-бавно, с около 100-110 км/ч, което за мен беше по-добре. Чувствах се по-комфортно с по-ниската скорост. Стигнахме до Серес, където отидохме да ядем „лопата“. Момчетата бяха там, но вече бяха приключили. Ние с Оги поръчахме и хапнахме спокойно. Те тръгнаха след 10 минути. Планът им беше да обиколят Халкидики, а Оги да се върне в София, оттук нататък продължавах сам.

    Преминах още една граница и започнах самостоятелното си пътуване с мотор. Вярно, че не е в Пакистан или някаква екзотична дестинация, но и Гърция си става. Поехме заедно с Оги и на един светофар се разделихме. Чукнахме юмрук в движение за довиждане – беше доста емоционален момент. Оттам нататък продължих с моето си темпо и карах със 100 км/ч. Магистралата беше супер спокойна.

    По едно време реших да спра да заредя, а точно тогава километражът посочи 88 888 км, а аз обичам да снимам такива числа, та го съчетах с малко разтъпкване. След това продължих, но смених пътя, защото към Катерини Паралия имаше много черни облаци и реших да се отклоня, тъй като имах тази възможност. За щастие, избегнах дъжда; имаше само малки капки.

    На около 120 км след зареждането се отклоних към Метеора. Малко след като излязох от магистралата, спрях да си резервирам нощувка, защото не бях сигурен докъде ще стигна и бях решил да го правя в движение. Спрях до стара спирка и седнах в нея, сякаш се върнах назад във времето. В селото не се виждаше жива душа, а същевременно имаше много живот…

    Хотелът беше на 50 км, а навигацията ми показа час и половина. Учуди ме, но тръгнах. В началото пътят беше хубав – със завои, планински, красива природа! С всеки километър обаче ставаше по-малък и тесен, докато в един момент не стана черен път. Спрях и се чудех какво да правя, но си казах, че няма да е много. Е, колко да е – почти 25 км. За съжаление, в един момент нямаше опция за връщане и просто карах!

    Макар и уморен, адреналинът ме стегна. Не мислех за друго, освен как да изляза от този път здрав и по възможност с мотора. Имаше супер ровове, коловози, пясъци, големи камъни, чакъли, поляни и какво ли не… ниски клони, а и започваше да се смрачава… В един момент се съмнявах дали ще се справя, но знаех, че нямам опция да се откажа. На моменти големите баири ги качвах с пълна газ, просто за да успея, а гумата превърташе и хвърляше камъчета назад.

    В един момент, не знам какво стана, но паднах – първото ми падане с мотор. Не се ударих, никак даже, бях с много малка скорост, но с коляно счупих огледалото. Не е хубаво, ама това е, като цяло съм доволен, че беше само толкова. Почти на пълен сумрак успях да стигна до асфалт. Оставаха ми още само 7 км до хотела, но имах чувството, че са 70… адреналинът явно започваше да ме отпуска.

    Стигнах до адреса, който бях сложил в навигацията, но там нямаше хотел, а беше площад на село. Взех телефона и започнах да ровя, докато успях да го намеря – трябваше да се върна километър. На фона на всичко днес това не беше проблем. Така намерих хотела и бях единственият гост. Паркирах под една лампа мотора, взех раницата с багажа и се качих. Настаниха ме в стая номер 4. Хотелът беше приличен, поне на тъмно. Чаршафите бяха чисти, само топлата вода липсваше, но я пуснаха в един момент и успях да си взема горещ душ. Имах нужда от това в края на деня – да отмия всичко хубаво или лошо и да се подготвя и за утре.

    Планът е да видя Метеора и оттам да се отправя към ферибота за Бари. Имам малко километри и много време да стигна до Игуменица, така че се надявам да е по-спокоен ден, да пия кафе тук и там и да се радвам на живота!

------------------------------------------------------------------------

Día 1

    Comencé el día con la alarma de la mañana alrededor de las 6. Quería despertarme bien y tener tiempo para preparar todo tranquilamente para salir. Había preparado la noche anterior las alforjas con el equipaje, la mochila con la computadora portátil y una pequeña mochila con comida que iba a poner en la bolsa del tanque. Me lavé, me tomé un té y comencé a ponerme la ropa de moto. Creo que, para tan poco tiempo, estoy perfectamente equipado. Compré el casco, la chaqueta y las alforjas a Mitko, como se dice, un conjunto con la moto. Stanislav me regaló las botas, me dio un cinturón, pantalones, un buff, una bolsa para el tanque, una cámara GoPro, guantes y otro buff. Ponerse la ropa de moto lleva tiempo. Logré llevarme un curso hasta el garaje. En diez minutos monté las alforjas y coloqué todo en su lugar. Con un leve arranque en primera marcha salí del garaje. Se avecinaba una aventura, pero cuando partí no tenía idea de lo que me esperaba.

    Teníamos un acuerdo con Ogi para vernos a las 9:00 en la gasolinera OMV de Băkston. Pasé por mi hermano un momento y a las 8:59 paré en la OMV para llenar el tanque. Ogi aún no había llegado; solo estaban dos de sus amigos, con quienes íbamos a viajar juntos. A decir verdad, él estaba en duda si vendría o no. Por suerte, vino. Tomamos un café y partimos juntos. Al principio, conduje detrás de Ivan un poco, pero él iba súper rápido y no quería perseguirlo. Alrededor de Vlahaya, solo quedamos Ogi y yo atrás. Como conductor novato, conducía con precaución. Subimos a la autopista y poco a poco trataba de acelerar. En un momento, Ogi y yo manteníamos alrededor de 130-140 km/h, lo cual para mí era un poco rápido, pero no quería retrasarlo y además quería ver cómo me comportaba yo, cómo se comportaba la moto.

    Afortunadamente, todo estaba bien, hasta que Ogi se alineó a mi lado y me hizo una señal para que parara rápidamente en el área de emergencia. No tenía idea de por qué. Paré, y en ese momento vi que la moto se estaba incendiando. Empecé a golpear el fuego con las manos. Ogi trajo un poco de agua, y en la prisa saqué té, ya que no tenía agua, pero logramos apagarlo rápidamente. Resultó que la cinta térmica que puse en el escape no ayudó y, debido al calor, se incendió la alforja. Parte de mi equipaje se quemó: un pantalón, los regalos para los niños, una camiseta, la balanza para el café, tal vez algo más, pero no me acuerdo. La otra alforja la atamos al asiento detrás de mí y reuní el resto del equipaje en el baúl trasero. Por suerte, lo logré.

    Luego continuamos al mismo ritmo. Estaba un poco asustado, de hecho más que un poco, porque ya de por sí todo el viaje me preocupaba. En la OMV antes de la frontera paramos a llenar el tanque. Los chicos debían esperarnos, pero no estaban. Llenamos y continuamos. En la frontera había alrededor de 10-20 coches delante de nosotros. Decidimos esperar; no teníamos prisa, así que conversamos. En 15-20 minutos pasamos. Crucé la primera frontera en moto. Ya sea estatal o personal, eso lo descubriremos más tarde.

    Después de la frontera, condujimos más despacio, a alrededor de 100-110 km/h, lo cual para mí estaba mejor. Me sentía más cómodo con la velocidad más baja. Llegamos a Serres, donde fuimos a comer "lopata". Los chicos estaban allí, pero ya habían terminado. Ogi y yo pedimos y comimos tranquilos. Ellos se marcharon después de 10 minutos. Su plan era dar una vuelta por Halkidiki, y Ogi regresar a Sofía, así que desde ahí continuaría solo.

    Pasé otra frontera y comencé mi viaje en solitario en moto. Es cierto que no es en Pakistán o algún destino exótico, pero Grecia también cuenta. Empezamos juntos con Ogi y en un semáforo nos separamos. Nos chocamos los puños en movimiento para despedirnos; fue un momento bastante emocional. Desde allí, continué a mi propio ritmo y conduje a 100 km/h. La autopista estaba súper tranquila.

    En un momento decidí parar a llenar el tanque, y justo entonces el odómetro marcó 88,888 km, y me gusta tomar fotos de esos números, así que lo combiné con un poco de estiramiento. Después continué, pero cambié de ruta porque hacia Katérini Paralia había muchas nubes negras y decidí desviarme, ya que tenía esa opción. Afortunadamente, evité la lluvia; solo hubo unas pequeñas gotas.

    A unos 120 km después de llenar el tanque, me desvié hacia Meteora. Poco después de salir de la autopista, paré para reservar alojamiento, ya que no estaba seguro de cuán lejos llegaría y había decidido hacerlo en el camino. Paré en una antigua parada y me senté en ella, como si hubiera retrocedido en el tiempo. No se veía alma viva en el pueblo, y sin embargo había mucha vida...

    El hotel estaba a 50 km, y la navegación me mostró una hora y media. Me sorprendió, pero partí. Al principio, el camino era bonito: con curvas, montañoso, ¡hermosa naturaleza! Sin embargo, con cada kilómetro se hacía más pequeño y estrecho, hasta que en un momento se convirtió en camino de tierra. Paré y me pregunté qué hacer, pero me dije que no sería mucho. Bueno, ¿cuánto sería? Casi 25 km. Desafortunadamente, en un momento no había opción de regresar y simplemente conduje.

    Aunque estaba cansado, la adrenalina me mantuvo alerta. No pensaba en otra cosa que en cómo salir de este camino sano y salvo, y con la moto si era posible. Había zanjas enormes, surcos, arenas, piedras grandes, grava, prados y lo que no… ramas bajas, y comenzaba a oscurecerse… En un momento dudé si podría hacerlo, pero sabía que no tenía opción de rendirme. En algunos momentos, subía las grandes pendientes a toda velocidad, simplemente para lograrlo, mientras la rueda trasera patinaba y lanzaba piedras hacia atrás.

    En un momento, no sé qué pasó, pero caí; fue mi primera caída con la moto. No me lastimé, para nada, iba a muy baja velocidad, pero rompí el espejo con la rodilla. No es bueno, pero así es, en general estoy contento de que fuera solo eso. Casi a plena oscuridad, logré llegar al asfalto. Solo me quedaban 7 km hasta el hotel, pero sentía que eran 70… la adrenalina claramente comenzaba a relajarme.

    Llegué a la dirección que había puesto en el navegador, pero allí no había hotel, era la plaza de un pueblo. Tomé el teléfono y comencé a buscar, hasta que logré encontrarlo; tenía que regresar un kilómetro. A la luz de todo lo que sucedió hoy, eso no fue un problema. Así encontré el hotel y fui el único huésped. Estacioné la moto debajo de una lámpara, tomé la mochila con el equipaje y subí. Me asignaron la habitación número 4. El hotel estaba decente, al menos en la oscuridad. Las sábanas estaban limpias, solo faltaba el agua caliente, pero la pusieron en un momento y logré tomar una ducha caliente. Necesitaba eso al final del día: lavar todo lo bueno o lo malo y prepararme para mañana.

    El plan es ver Meteora y desde allí dirigirme hacia el ferry a Bari. Tengo pocos kilómetros y mucho tiempo para llegar a Igoumenitsa, así que espero que sea un día más tranquilo, tomar café aquí y allá y disfrutar de la vida.

Ден 2

    Събудих се сутринта около 7:30 ч. Бях се наспал доста прилично, адреналинът от предния ден… много ме държа. Слънчевите лъчи се прокраднаха през прозореца, дръпнах всички пердета, гледката беше супер. Оставих слънцето да затопли стаята и един час се излежавах. Около 9:00 ч. започнах бавно да се приготвям за път. Днес имах планирани малко километри, но включваха разходка до Метеора. Не бях ходил там отдавна, време беше да се промени. Минах през рецепцията — ако може да се нарече така. Един чичко, който обикаляше наоколо, каза, че от букинг всичко е платено, и поех към мотора.

    Качих го на средната стойка, за да проверя маслото. Мислих да го направя, когато стигна ферибота, но някакво ангелче ми каза да е сега и добре, че го направих — беше много на минимума. Очевидно бързото каране си беше казало думата и моторът бе изгорил повече от предвиденото. Долях масло и бавно, спокойно за около 20–30 минути се приготвих. Моторът определено не е като колата — докато се приготвиш да тръгнеш, да накичиш цялата екипировка, си отнема време, но това действа много успокоително. Многото време, което имах, това, че съм сам и никой не ме чакаше, ми дадоха допълнително спокойствие.

    Не знам точно къде беше хотелът, но наблизо нямаше хора, беше тихо и спокойно. Панорамата, докато оправях всичко, беше превъзходна, а аз така обичам такива гледки. Та, лека-полека успях да тръгна в посока Метеора. Имаше около 30 км до там. Около 10 км след тръгването спрях да заредя гориво, за да ми е спокойно. Предпочитам да зареждам често, за да имам свободата да мръдна накъдето и когато искам. Насочих се към Метеора и снимах с камерата, защото пейзажът си заслужаваше.

    На една от точките спрях за малко снимки. Това само ме мъчи с мотора — снимането е един по-дълъг процес: слизаш, сваляш ръкавици, сваляш каска, сваляш боне, откопчаваш яке, вадиш фотоапарата… Опитвам се обаче да го пренастроя и да го погледна от положителна гледна точка — допълнителен дзен, спокойствие в забързаното ежедневие, от което определено имаме нужда! Точно това те кара да подбираш къде да снимаш и ти дава повече време за наслада там, където си, защото цялата тази процедура не си заслужава за минута и един щрак. Така вдишваш от въздуха на мястото (и от изпаренията на мотора, ако не си го изгасил).

    Полюбувах се на гледките и продължих нагоре. За жалост, беше неделя. Всъщност, това че е неделя не е жалко, а жалко е, че имаше адски много хора, коли, автобуси… това ме натовари. Спрях най-горе до един от манастирите, хапнах си малко сурови ядки с гледка, но исках час по-скоро да се махна оттам… Запознах се с една двойка мотористи — българи, живеещи в Атина, големи симпатяги. Разменихме само няколко думи, но си разменихме и контакти. Както казах, моторджийската общност е друга бира, клони към една от най-хубавите бири!

    Насочих се надолу, исках да си тръгна и след двайсет километра раят дойде: плавен планински път, широк, с хубав асфалт и много малко движение — раят на моториста. За мен раят обаче беше друг — че имаше панорама. Щях да си изкривя главата да гледам, колко живописни планини! Признавам си, че не бях се наслаждавал така отдавна. Гърция определено не е само чукари.

    След може би час каране, в едно малко село спрях да хапна. Видях една таверна отново с гледка и реших, че там искам да пия сутрешното си кафе (часът беше един) и да хапна. Приятно място с приятно обслужване. Хапнах една гръцка салата и пълнени камби с ориз. Оризът не беше много добър, но салатата беше супер! Стоях сигурно час, така хубаво ме галеха слънчевите лъчи.

    Оттам бавно поех към Игуменица. Реших да не рискувам с пътищата извън магистралата, след като Гугъл си направи шега с мен вчера. Не беше въпрос на икономия, а по-скоро да се наслаждавам. Реших, че друг път, когато не гоня ферибота, ще правя каквото си искам. Този път не го гоних толкова, направо си го чаках. Пристигнах в Игуменица около 17:00 ч. Седнах край плажа да пия кафе, но не ме огря, кафето тъкмо беше затворило. Поне можех да постоя и да се наслаждавам на последните слънчеви лъчи за деня.

    Може би час и половина стоях там, преди да отида да видя къде е моят ферибот, защото имаше сигурно десет. След това исках да отида да заредя стомаха с малко гирос. От всички места си избрах най-малкото, точно както обичам. Беше покрай крайбрежието, та хапнах един гирос и после още една порция… прекалих, определено, но си заслужаваше! Там постоях сигурно два часа, време да искаш днес!

    Не помня колко беше, но мисля някъде около осем или девет отидох до пристанището. Бях си направил онлайн чек-ин, но трябваше да мина и през гишето, където ми дадоха някакви документи. Чудех се какво да правя, къде да ходя — хем да не оставям мотора, хем имах почти 2 часа, защото качването към ферибота беше около единадесет. Приготвих мотора да си стоя на него, защото не видях пейки. В този момент паркира една испанска кола и когато слезе човекът, бях сигурен, че е българин! Заговорих го и наистина се оказа българин! Хубаво беше да има компания. Помогнах му да си оправи и неговите документи, взехме по кафе и си поговорихме. Определено времето мина значително по-бързо.

    Оказа се, че и той живее в Испания от седем-осем години и то не много далече от нас. С него заедно отидохме пеш да видим къде трябва да се качваме, защото той беше минавал само с камион, а аз никога. Като изключим малките фериботи на Белослав и Никопол-Турну Мъгуреле, не съм се возил на толкова голям ферибот. Намерихме изходите и се насочихме към превозните средства. Той беше за Бриндизи, а аз за Бари. Застанах на моя кей номер 7, а той — на номер 8. Фериботът дойде и аз с мотора и още един човек с друг мотор влязохме първи, паркирахме се един до друг.

    Беше ми странно все още, но свиква се. Вътре си беше като малко круизно корабче. Намерих един бар, видях, че има хора, които са си легнали с възглавници и одеяла по сепаретата, и реших, докато е време, да се възползвам. С каски, раници, якета, не е трудно да окупираш едно място. Взех си нещо за пиене, защото все пак ми беше неудобно. Постоях малко, почетох, но в един момент изгаснах. Завих се с якето и заспах.

---------------------------------------------------------------------------------

Día 2

    Me desperté por la mañana alrededor de las 7:30. Dormí bastante bien, el adrenalina del día anterior me mantuvo despierto. Los rayos del sol se colaron por la ventana, corrí las cortinas y la vista era increíble. Dejé que el sol calentara la habitación y pasé una hora relajándome. Alrededor de las 9:00 comencé a prepararme lentamente para el viaje. Hoy tenía planeado recorrer algunos kilómetros, pero incluía una visita a Meteora. No había estado allí en mucho tiempo, ya era hora de cambiar eso.

    Pasé por la recepción —si se le puede llamar así—. Un señor que andaba por ahí me dijo que todo estaba pagado a través de Booking, así que me dirigí hacia la moto. La levanté en el caballete central para revisar el aceite. Pensé en hacerlo cuando llegara al ferry, pero algún ángel me dijo que lo hiciera ahora, y qué bien que lo hice, porque estaba muy bajo. Aparentemente, conducir rápido había hecho que la moto consumiera más de lo previsto. Añadí aceite y me tomé unos 20-30 minutos para prepararme con calma. Definitivamente, la moto no es como el coche: mientras te preparas para salir y te pones toda la equipación, se lleva tiempo, pero eso resulta muy tranquilizador. El tiempo que tenía, el hecho de estar solo y de que nadie me estaba esperando me dio una tranquilidad extra.

    No sé exactamente dónde estaba el hotel, pero no había gente cerca, todo era tranquilo y apacible. La panorámica mientras preparaba todo era magnífica, y a mí me encantan esas vistas. Poco a poco logré ponerme en marcha hacia Meteora. Había unos 30 km hasta allí. Alrededor de 10 km después de salir, me detuve a llenar el tanque para estar más tranquilo. Prefiero repostar a menudo para tener la libertad de moverme a donde y cuando quiera. Me dirigí hacia Meteora y tomé fotos con la cámara porque el paisaje lo valía.

    En uno de los puntos me detuve un momento para tomar fotos. Esto es algo que me complica con la moto: tomar fotos es un proceso más largo: te bajas, quitas los guantes, quitas el casco, quitas el buff, desabrochas la chaqueta, sacas la cámara... Sin embargo, trato de reconfigurar eso y verlo desde un punto de vista positivo: es un momento adicional de paz, una tranquilidad en el ajetreado día a día del que definitivamente necesitamos. Eso te obliga a elegir dónde tomar fotos y te da más tiempo para disfrutar el lugar, porque toda esta rutina no vale la pena para un solo clic. Así puedes respirar el aire del lugar (y los gases de la moto, si no la has apagado).

    Disfruté de las vistas y seguí subiendo. Desafortunadamente, era domingo. De hecho, no es que sea triste que sea domingo, lo triste es que había muchísima gente, coches, autobuses... eso me saturó. Me detuve en la cima, junto a uno de los monasterios, y comí un poco de frutos secos con la vista, pero quería irme de allí lo antes posible... Conocí a una pareja de motociclistas —búlgaros que viven en Atenas, muy simpáticos. Intercambiamos solo unas pocas palabras, pero también intercambiamos contactos. Como dije, la comunidad de motociclistas es algo especial, se asemeja a una de las mejores cervezas.

    Me dirigí hacia abajo, quería marcharme y después de unos veinte kilómetros llegó el paraíso: un camino de montaña suave, ancho, con buen asfalto y muy poco tráfico —el paraíso para un motero. Para mí, el paraíso era otro: ¡había panoramas! Estuve a punto de torcer el cuello de tanto mirar las montañas pintorescas. Confieso que no había disfrutado de esa manera en mucho tiempo. Grecia definitivamente no son solo colinas.

    Después de tal vez una hora de conducción, me detuve en un pequeño pueblo a comer. Vi una taberna de nuevo con vista y decidí que allí quería tomar mi café matutino (la hora era la una) y comer algo. Era un lugar agradable con un buen servicio. Comí una ensalada griega y pimientos rellenos de arroz. El arroz no era muy bueno, pero la ensalada estaba genial. Estuve allí seguro que una hora, mientras los rayos del sol me acariciaban.

    Desde allí, tomé el camino lentamente hacia Igoumenitsa. Decidí no arriesgarme con las carreteras fuera de la autopista, después de que Google se burló de mí ayer. No se trataba de ahorrar, sino más bien de disfrutar. Decidí que otro día, cuando no esté apresurado por el ferry, haría lo que quisiera. Esta vez no tenía prisa, simplemente lo estaba esperando. Llegué a Igoumenitsa alrededor de las 17:00. Me senté junto a la playa para tomar un café, pero no tuve suerte, ya que el café justo había cerrado. Al menos pude quedarme y disfrutar de los últimos rayos del sol del día.

    Estuve allí tal vez una hora y media antes de ir a ver dónde estaba mi ferry, porque había probablemente diez. Después, quería ir a llenar mi estómago con un poco de gyros. De todos los lugares, elegí el más pequeño, justo como me gusta. Estaba junto a la costa, así que comí un gyros y luego otra porción... me pasé, definitivamente, pero valió la pena. Estuve allí seguramente dos horas, ¡era hora de disfrutar hoy!

    No recuerdo la hora, pero creo que alrededor de las ocho o nueve fui al puerto. Hice el check-in en línea, pero tenía que pasar por el mostrador donde me dieron unos documentos. Me preguntaba qué hacer, a dónde ir —ni quería dejar la moto, ni tenía casi 2 horas, porque el embarque del ferry era alrededor de las once. Preparé la moto para quedarme en ella, porque no vi bancos. En ese momento, aparcó un coche español y cuando el hombre bajó, estaba seguro de que era búlgaro. Le hablé y resultó que era búlgaro. ¡Era agradable tener compañía! Le ayudé a arreglar sus documentos y tomamos un café y charlamos. Definitivamente, el tiempo pasó mucho más rápido.

    Resultó que también vive en España desde hace siete u ocho años, y no muy lejos de nosotros. Juntos caminamos a ver dónde debíamos embarcar, porque él solo había pasado con un camión y yo nunca. Aparte de los pequeños ferris de Beloslav y Nikopol-Turnu Măgurele, no había viajado en un ferry tan grande. Encontramos las salidas y nos dirigimos hacia los vehículos. Él iba a Brindisi y yo a Bari. Me quedé en mi muelle número 7, y él en el número 8. El ferry llegó y yo, con la moto, junto con otra persona con otra moto, entramos primero, aparcándonos uno al lado del otro.

    Aún me parecía extraño, pero me estoy acostumbrando. Por dentro, parecía un pequeño barco de crucero. Encontré un bar, vi que había gente que se había acostado con cojines y mantas en los sofás, y decidí, mientras era tiempo, aprovechar la oportunidad. Con cascos, mochilas y chaquetas, no es difícil ocupar un lugar. Me tomé algo de beber, porque me resultaba incómodo. Estuve un rato allí, leí un poco, pero en un momento me quedé dormido. Me envolví con la chaqueta y me dormí.

Ден 3

    Събудих се около седем часа. Бях поспал доста добре, сепарето беше удобно - доволен съм! Чувствах се добре, а това бе важно, предвид деня на препускане. След като изпих сутрешното си кафе с кроасан, установих, че имаме забавяне, което не беше добре, но е извън моите възможности да направя каквото и да било, та просто си казах: каквото - такова! Докато си пиех кафето, мина италианецът, с когото паркирахме един до друг, и се заприказвахме. Той не знаеше много английски, да не кажа, че почти не знаеше, но желанието за комуникация надделя. Къде с ръце, къде с крака, италиански, испански и български, успяхме някак да си поговорим доста.

    Час по-късно решихме да излезем навън, за да видим влизането на кораба в пристанището и да подишаме малко въздух. Той ми сподели, че работи като бояджия и художник, реставрира къщи във Флоренция, а там и живее, та вече си имам покана за разходка из Флоренция! С порядъчно закъснение от час и половина акостирахме в Бари. С Алберт решихме да пием бързо италианско кафе на някоя бензиностанция заедно. Покарахме заедно - движението вече беше друго, доста по-сприхаво от спокойното в Гърция, но не беше и толкова зле, колкото очаквах. Спряхме на една бензиностанция, където имаше бар. Буквално свалянето на екипировката и после слагането ѝ отне доста повече време от пиенето на кафето! Пихме бързо кафе, а ме учуди това, че ни дадоха вода. Той сподели, че това се случва от Рим надолу. Хапнахме по един кроасан и газ по моторите.

Той имаше да мине повече от мен - около 700 км. Аз, с моите скромни 550 км, къде отивам. Тръгнах и в началото се движих спокойно, като на всеки час спирах за по няколко минути да пийна вода и да се разтъпча. По едно време преди Наполи стана мъгливо и не толкова приятно - леко запръска, но не така, че да се намокря, а просто намокри асфалта, което ме направи по-предпазлив. Лека-полека движението се засилваше, което не беше много хубаво. На една от почивките проверих маслото и видях, че трябва да се долее. Долях всичкото, но ме притесни това, че нямам друго масло, а ако го изгори...

    На около 200 км от Рим беше станала катастрофа и магистралата беше затворена - имаше около 10 км колона. Направо ми стана лошо, но бързо взех решение - пуснах да мигат светлините на мотора и започнах да минавам между колите. Просто нямах друг избор. Страх, не страх, това беше. Успях, минах го, но после се подведох по навигацията и се лутах малко, но в крайна сметка пуснах Google Maps и той ми намери що-годе пряк път - само 40 км отгоре и половин-един час повече. Малко криволичещо пътче, което само по себе си беше много живописно, но не бях единственият - коли, колкото искаш. Нямах отново избор и в насрещното, когато имаше видимост, ги изпреварвах, защото часът на пристигане беше само два часа преди ферибота и ме притискаше, просто защото знаех, че ще се наложи да спра, да заредя и да взема въздух, а това съкращаваше времето, а и липсата на масло не ми позволяваше да карам по-бързо.

    По малкото пътче видях сервиз за мотори и спрях за масло, но и там нямаше от моето. Та, карах бавно и това е. Започна да се смрачава, и точно тогава бях на околовръстното на Рим. Движението беше адско - коли отвсякъде, мотори, всички се движат адски бързо, леко тъмно, тук-там фарове - кой дал мигач, кой не - руска рулетка, това е! Някак оцелях и стигнах. Когато спрях пред терминала на пристанището, давах малко на заето, определено! Няколко минути стоях и гледах в една точка - това си е моят начин да отпусна. Една голяма крачка бе направена - успях да стигна, пътуването бе почти към края си!

    Изчаках около 10 минути Илиян, българинът, с когото се запознахме, за да се чекираме заедно. Терминалът беше по-малък и занемарен от този в Игуменица. За няколко минути ни оправиха всичко и се насочихме за влизане. Мен ме вкараха отново първи, заедно с няколко други мотора. Качих се във ферибота и ме качиха на седма палуба, по един голям баир надолу. Как ще го слизам, идея нямам, ама със страх се качих, признавам си! Когато се качих, видях, че има още над петдесет мотора! Когато паркирах, дойде още една група италианци - оказа се, че са двадесет и осем човека. Заприказвах се с един холандец, който живее в Италия. Страшен пич! Моторите бяха уникални, определено моят „дъртанян“ беше най-старият, но интересно, че всички му се радваха! Видях къде са ми дали място, което уж се води някакво по-луксозно за спане, но салонът никак не ми хареса!

    Затова реших, че няма да стоя там и се чухме с Илиян и отидохме в едно от заведенията. Беше пълно с тираджии, които пушеха вътре, но какво да се прави - това беше условието. Той изкара един буркан домашно телешко месо, няколко домата и сиренце, а аз купих една салата и хлебче, та си спретнахме такава китна вечеря. След като хапнахме, той отиде на разходка, а аз седнах с компютъра да прегледам малко видеа от камерата. Заспах с компютъра... Помня как само го затворих и се завих. Явно стресът от деня си е оказал влияние и съм се изтощил. Хубаво е, че тялото ми не беше изморено. На фона на всичкото това каране се чувствах учудващо добре.

---------------------------------------------------------------------

Día 3

    Me desperté alrededor de las siete. Dormí bastante bien, el sofá era cómodo, ¡estoy contento! Me sentía bien, lo cual era importante considerando que era un día de correr. Después de tomar mi café de la mañana con un croissant, me di cuenta de que había un retraso, lo cual no era bueno, pero no estaba en mis manos hacer nada al respecto, así que simplemente pensé: ¡lo que sea! Mientras tomaba mi café, pasó un italiano, con quien habíamos aparcado uno al lado del otro, y comenzamos a charlar. No hablaba mucho inglés, por no decir que casi no sabía, pero el deseo de comunicarse prevaleció. A través de gestos, italiano, español y búlgaro, logramos conversar bastante.

    Una hora después, decidimos salir para ver la llegada del barco al puerto y respirar un poco de aire. Me contó que trabaja como pintor y artista, restaurando casas en Florencia, donde también vive, así que ahora tengo una invitación para un paseo por Florencia. Con un retraso considerable de hora y media, arribamos a Bari. Albert y yo decidimos tomar rápidamente un café italiano en alguna gasolinera. Viajamos juntos; el tráfico ya era diferente, bastante más agitado que el tranquilo de Grecia, pero no era tan malo como esperaba. Nos detuvimos en una gasolinera que tenía un bar. Literalmente, quitarse la equipación y luego volver a ponérsela tomó mucho más tiempo que tomar el café. Tomamos un café rápido y me sorprendió que nos dieran agua. Él comentó que eso sucede desde Roma hacia abajo. Comimos un croissant cada uno y ¡a rodar en las motos!

    Él tenía que recorrer más que yo: alrededor de 700 km. Yo, con mis modestos 550 km, ¿a dónde iba? Empecé a andar y al principio iba tranquilo, parando cada hora por unos minutos para beber agua y estirarme. En un momento, antes de Nápoles, se volvió brumoso y no tan agradable; lloviznaba ligeramente, pero no lo suficiente como para mojarme, solo humedecía el asfalto, lo que me hizo ser más cauteloso. Poco a poco, el tráfico se intensificó, lo cual no era muy bueno. En uno de los descansos revisé el aceite y vi que necesitaba un poco más. Lo llené todo, pero me preocupaba no tener más aceite, y si se lo quemaba...

    A unos 200 km de Roma hubo un accidente y la autopista estaba cerrada; había una fila de unos 10 km. Me sentí mal, pero rápidamente tomé una decisión: encendí las luces de emergencia de la moto y empecé a pasar entre los coches. Simplemente no tenía otra opción. Miedo o no, eso era. Lo logré, lo pasé, pero luego me dejé llevar por la navegación y me perdí un poco, pero al final activé Google Maps y me encontró un camino más o menos directo: solo 40 km más y media hora más. Era un camino un poco sinuoso, que en sí mismo era muy pintoresco, pero no era el único; había coches por todas partes. Nuevamente, no tenía elección y, donde había visibilidad, los adelantaba, porque la hora de llegada era solo dos horas antes del ferry, y eso me apremiaba, simplemente porque sabía que tendría que parar, llenar el tanque y tomar un respiro, lo que acortaba el tiempo, además, la falta de aceite no me permitía ir más rápido.

    En el camino pequeño vi un taller de motos y paré para comprar aceite, pero allí tampoco tenían del mío. Así que seguí despacio y eso era todo. Empezó a oscurecer, y justo entonces estaba en la circunvalación de Roma. El tráfico era un caos; coches por todas partes, motos, todos iban increíblemente rápido, un poco oscuro, de vez en cuando faros - unos ponían intermitentes, otros no - ¡una ruleta rusa, eso es! Sobreviví de alguna manera y llegué. Cuando paré frente al terminal del puerto, estaba un poco ocupado, ¡definitivamente! Estuve varios minutos mirando un punto fijo; así es como me relajo. Se había dado un gran paso: ¡había logrado llegar, el viaje estaba casi terminado!

    Esperé unos 10 minutos a Iliyan, el búlgaro que conocimos, para registrarnos juntos. El terminal era más pequeño y descuidado que el de Igumenitsa. En unos minutos nos arreglaron todo y nos dirigimos a la entrada. A mí me dejaron entrar primero, junto con otras motos. Subí al ferry y me llevaron a la séptima cubierta, por una gran pendiente hacia abajo. ¡No tengo idea de cómo voy a bajar, pero con miedo me subí, lo admito! Cuando subí, vi que había más de cincuenta motos. Cuando estacioné, llegó otro grupo de italianos; resultó que eran veintiocho personas. Hablé con un holandés que vive en Italia. ¡Un gran tipo! Las motos eran únicas; definitivamente mi "d'Artagnan" era la más antigua, pero era interesante que todos estaban encantados con ella. Vi dónde me habían asignado un lugar que supuestamente era más lujoso para dormir, pero ¡el salón no me gustó en absoluto!

    Así que decidí que no iba a quedarme allí y contacté a Iliyan, y fuimos a uno de los establecimientos. Estaba lleno de camioneros que fumaban dentro, pero ¿qué se podía hacer? Esa era la situación. Él sacó un tarro de carne de res casera, algunos tomates y queso, y yo compré una ensalada y un panecillo, así que nos preparámos una cena tan bonita. Después de comer, él salió a dar un paseo, mientras yo me senté con la computadora para revisar algunos videos de la cámara. Me dormí con la computadora... Recuerdo que solo la cerré y me arropé. Aparentemente, el estrés del día tuvo su efecto y me había agotado. Es bueno que mi cuerpo no estuviera cansado. A la luz de todo este viaje, me sentía sorprendentemente bien.

Ден 4

    От спането на това сепаре пак се събудих свеж; само през нощта ми бяха замръзнали краката, та се завих с якето си. Бях си платил за закуска и сутринта минах да си взема кафе, кроасан и вода. Взех си ги и отидохме в едно друго кафене, на по-спокойно да пием кафе и да хапнем. Постояхме там час. Оказа се, че едната от барманите е българка, определено сме навсякъде! След това се качихме на палубата, много ми напомни на круиза. То тук си е един малък круиз, всъщност. Слънцето напече, разходих се из палубата и седнах да си попиша малко, да си почета. Дойде и холандско-италианският пич да си поговорим, много интелигентен човек! Преди е работил по круизни кораби, но от години е технически мениджър на някаква фирма, която се занимава с библиотеки и т.н. Като един от основните клиенти сега им е Ватикана и Папата. Толкова е интересно да говориш с непознати; всеки има история, от всеки има какво да научиш! Говорихме си и за мотори, за живота, бе толкова приятно.

    След като той отиде при приятелите си, останах малко сам да се насладя на слънцето, време за малко музика, кафе, четене, още няколко часа почивка и след това съм си вкъщи! С малко закъснение около 20 ч. акостирахме в пристанището на Барселона. В момента, в който спряхме, всички се насочиха към паркингите. Ние бяхме на 7-ма палуба, стигнах гаража и видях трескавата подготовка; всеки беше целеустремен, леко забързан, да покори нови места, да се прибере вкъщи, да види приятели, всеки със своите мечти и желания!

    С доста страх, от това, че кораба беше супер влажен и хлъзгав, бавно, бавно слязох и стъпих на сушата; още малко и си бях вкъщи! Както и предполагах, излизането в Барселона беше малко натоварено. Бях решил да мина по платения път, защото там има най-малко движение, а и е най-кратък. Първите 15 км, докато стъпя на платения път, бяха по-тегави, но след това си беше рай; почти нямаше движение и си карах спокойно. Когато видях изход 32 от магистралата, усмивката ми се разшири рязко; бях си вкъщи! Не очаквах, че ще направя такова нещо, не очаквах какви ще са резултатите, а още по-малко очаквах, че това ще е едно невероятно пътуване, пътуване, толкова докосващо, колкото отдавна не съм имал!

    От тук нататък, какво ли? Ами как какво? Иска ми се Африка, Азия, Южна и Северна Америка, на къде ме отведе вятърът! Давам малко почивка на мотора за дълъг път, правя малко подготовка и дооборудване и скоро... на където вятърът реши!

---------------------------------------------------------------------------------

Día 3

    Al dormir en ese sofá, me desperté fresco otra vez; solo que durante la noche se me habían congelado los pies, así que me envolví en mi chaqueta. Había pagado por el desayuno, así que por la mañana fui a recoger café, un croissant y agua. Los tomé y nos dirigimos a otra cafetería, un lugar más tranquilo para tomar el café y comer algo. Pasamos allí una hora. Resultó que una de las camareras era búlgara; ¡definitivamente estamos en todas partes! Después, subimos a la cubierta, que me recordó mucho al crucero. En realidad, esto es un pequeño crucero. El sol brillaba, paseé por la cubierta y me senté a escribir un poco y a leer. También vino un chico italo-holandés a conversar; ¡es una persona muy inteligente! Había trabajado en cruceros, pero desde hace años es gerente técnico de una empresa que se ocupa de bibliotecas y cosas así. Uno de sus principales clientes ahora es el Vaticano y el Papa. Es tan interesante hablar con extraños; cada uno tiene una historia, de cada uno se puede aprender algo nuevo. Hablamos sobre motos, sobre la vida, fue muy agradable.

    Después de que él se fue a reunirse con sus amigos, me quedé un poco solo para disfrutar del sol; era tiempo de un poco de música, café, lectura, unas horas más de descanso y luego ¡ya estoy en casa! Con un pequeño retraso, alrededor de las 20 horas, llegamos al puerto de Barcelona. En el momento en que paramos, todos se dirigieron a los aparcamientos. Nosotros estábamos en la séptima cubierta, llegué al garaje y vi la preparación frenética; cada uno estaba decidido, un poco apresurado, ansioso por conquistar nuevos lugares, regresar a casa, ver a amigos, cada uno con sus sueños y deseos.

    Con algo de miedo, debido a que el barco estaba super húmedo y resbaladizo, bajé lentamente y pisé tierra; ¡casi estaba en casa! Como esperaba, la salida en Barcelona fue un poco caótica. Decidí tomar la autopista de peaje, porque allí había menos tráfico y era la más corta. Los primeros 15 km, hasta que llegué a la autopista de peaje, fueron un poco pesados, pero después fue un paraíso; casi no había tráfico y conduje tranquilo. Cuando vi la salida 32 de la autopista, mi sonrisa se amplió de repente; ¡ya estaba en casa! No esperaba hacer algo así, no sabía cuáles serían los resultados, y mucho menos esperaba que fuera un viaje increíble, un viaje tan conmovedor como hacía mucho tiempo no tenía.

    De aquí en adelante, ¿qué viene? ¿Qué quiero? Me gustaría África, Asia, América del Sur y América del Norte, ¡adónde me lleve el viento! Le doy un pequeño descanso a la moto para un largo viaje, hago un poco de preparación y equipamiento y pronto... ¡adónde el viento decida!

Послепис

За хората, които се интересуват от малко проста статистика, оставям тайминга, планирането и малък бюджет за пътуването.

План:
19.10.2024 - София - Метеора / 444 км /
20.10.2024 - Метеора - Игуменица, ферибот за Бари / 217 км /
21.10.2024 - Бари - Чивитавекия, ферибот за Барселона / 522 км /
22.10.2024 - Барселона - Торедембара / 70 км /

P.S. Реално изминатите километри малко се различават заради обиколки, задръствания и т.н.

Бюджет:
Гориво - 111 евро
Такси - 44 евро
Фериботи - 199 евро
Нощувки - 35 евро

-------------------------------------------------------------------------

Posdata

Para aquellos que están interesados en un poco de estadística simple, dejo el cronograma, la planificación y un pequeño presupuesto para el viaje.

Plan:

- 19.10.2024 - Sofía - Meteora / 444 km /

- 20.10.2024 - Meteora - Igoumenitsa, ferry a Bari / 217 km /

- 21.10.2024 - Bari - Civitavecchia, ferry a Barcelona / 522 km /

- 22.10.2024 - Barcelona - Torredembarra / 70 km /

P.D. Los kilómetros realmente recorridos pueden variar un poco debido a desvíos, atascos, etc.

Presupuesto:

- Combustible - 111 euros

- Peajes - 44 euros

- Ferries - 199 euros

- Noches de alojamiento - 35 euros