с. Мийковци, махала Ралиновци - Тъга по миналите времена.

     Години назад през 1990г. родителите ми са закупили малка къщурка в балканското село Мийковци. Керпичената къща е приютявала не малко гости. Като дете нямаше почивни дни, Коледа, Великден, лятна отпуска да не сме там. Детското ми сърце заобича това място и всеки път когато се завърна там съм с насълзени очи. Къщата се намираше в махала Ралиновци. Тогава тя беше "елита" на селото, там живееха кмета, пощаджийката и магазинерката. Ние бяхме първите чужди хора в това село. Всички с нетърпение очакваха нашето пристигане. Нямаше човек който да не е идвал на по чашка. Масата се слагаше на пътя пред къщата и който мине беше добре дошъл. Тогава коли нямаше, най-много някое друго животно да мине. В първите години през двора минаваха дори и стада диви прасета.  

     От тази табела приключва асфалтовия път в селото, от там нататък е само чакъл водещ до последните три махали в селото. Има един път до там, след махалите започва балкана. Красивият Еленски балкан, полегати склонове, китни полянки, красота.....

     Това е прекият път за нашата махала през "поляната". Там се минаваш само когато е сухо. Къщата беше на около три километра от центъра на селото където е и магазина, пощата, кметството, както и доста известен лагер.

     Това е гледка от въпросната поляна към връх Чумерна. Като дете само съм слушал истории за там, но никога не се бях качвал. Минаха години след като продадохме къщата и случайно се озовах там. Тази година това беше повода за минаването ми през село Мийковци, изкачването на връх Чумерна. 

      Това е къщата на "кмета". Наричам го така защото е бил седем мандата кмет. За жалост когато отидох на площадчето в нашата махала видях некролог. Човечеца си беше отишъл от този свят.... Мир на праха му. Той беше невероятен човек - явление. Рядко се намират такива хора, за които няма невъзможни неща и винаги беше готов да помогна. За всички години които е бил кмет е направил доста за селото, а за себе си нищо, дори нямаха тоалетна в къщата.

      Нашата къща след като беше продадена доста се преобрази. Изглежда по "автентична", но малкото останали хора с тъга си припомнят годините през които бяхме там. Когато изнасяхме багажите всичко подарихме на местните хора. Всички плачеха, защото си отиват "варналиите". 

      Керпичената къща изглеждаше по-добре, но от години крак не беше стъпвал там. За жалост всичко там запада. Като се сетя с колко труд и перипети я ремонтирахме. Имаше само една стая, когато са я купили родителите ми. От Варна сме носили стъкла за прозорците, понеже тогава нямаше току така. От Твърдица са идвали камиони с варов разтвор.... никой сега не може да оцени любовта с която сме създали този дом.

     Старият казан с мъдрото слово изписано на вратата му "Завод за по къс живот". За жалост с всеки изминал ден той се разрушава все повече и повече. Всеки път когато отида там ме е страх какво ще заваря...

     Това едно време беше къщата на дядо Иван. Той първи си отиде. Няма да забравя когато отивахме там с баща ми и брат ми как наливаше греяно винце. От него взимахме редовно "руканя", това е един позабравен коларски инструмент за дялкане. Ползвахме го за сваляне на кората от дърветата които ползвахме за ограда. 

       Къщата на леля Денка. Незнам какво се случи с нея, но за жалост и тя отива в графата самосрутващи се постройки, както 90% от къщите в селото.

      Колкото и да е невероятно преди време тук си гледах кончета, сеното стоеше на сушина.... а сега това е почти равно със земята.

      Беше Великден за това баба Цана имаше гости, сина и Симеон. Няма да го забравя той с едно трабанче. Баба Цана беше една от най-близките ни в селото. Като дете по Нова година тя ме водеше да сурвакам цялото село. Жената в дясно е баба Мария, на кмета жена му.

     Когато ме видяха не можеха да повярват, аз през няколко години наминавам да ги видя, но рядко някой се сеща. Всички се разплакаха и разказваха истории. Двете баба Цана и баба Мария, бяха единствените в махалата, но нито една от двете не иска да отиде в града при децата си, там в балкана им е най-добре.

     Къщата на баба Цана, за жалост и тя е тръгнала на разруха, ама е трудно на една сама баба да поддържа всичко.

     С насълзени очи напуснах махалата, с много тъга гледах как си отива едно поколение истински хора, така се затрива и след още едно поколение ще е легенда това което ще разказват малкото прочели за тези добри хора, за които материалното не е нищо. Истински хора които един по един си отиват.....      

        Към центъра на селото атмосферата е друга. Там има цивилизовани къщи, малки къщи за гости, има асфалтов път. Там живота кипи, но не е така както горе в една от последните махали. Варненските коли бяха преобладаващи, но някак атмосферата е друга.

      Преди седем осем години, кмет стана едно момче от Варна на около 30 години. Той направи доста за Мийковци. По реката на доста места направи беседки барбекюта, идеалани места за отдих, човек да се откъсне от реалността. От там покрай реката тръгва пътя за връх Чумерна. До горе пътя е около 3 часа. Но както всяко нещо в милата Родина "добрите" хора бяха разрушили доста добре всичко.....

          Ще минат години, България няма да е това което е била и с тъга ще си спомним за това което сме имали. Дано самозъзнанието на хората се подобри, за да запазим това което имаме, да се запазим хора.